Щастие...
     И по празниците всички си пожелават да са щастливи.Тук аз питам дали всъщност хората са щастливи..Че какво ти щастие?След като си го пожелават, значи все трябва да им липсва поне малко..
     Всеки ден покрай мен минават хора, тъжни, с наведени глави, просълзени очи или просто хора, които с две думи - търсят щастието.
     Но дали така трябва да е?Дали трябва всички тия хора всеки ден да се събуждат с надеждата този ден да им върви и да намерят капката радост за душите си?Разбира се, че не!
     В това есе обаче , няма да говоря за другите.ще оставя светa намира...В това есе ще говоря за себе си.
     И ако някой сега ме попита дали съм щастлива, ще мисля с дни и пак няма да мога да отговоря.   
     Знам само, че реалността е пълна с тъга...Има неща в тоя живот , които ме карат да съм щастлива... Има я онази скъпа приятелка, има ги онези слънчеви спомени и хубави мигове...Но всички те обаче в миналото...
     Това ли ме кара да тъжа сега? Че всичко е там някъде, в часовника, назад...в главата ми и на снимки на стената..
     Разбира се, че не съм щастлива.Толкова хора, които наричах приятели, ми забиха нож в гърба, а любимите поемат по свой нов път..някъде далеч от този град, далеч от мен.Чувствам се повече от сама сега...Седнала на този стар стол и с тази стара писалка в ръка...аз съм сама.Отново.
     И как да бъде човек щастлив като е сам?На този въпрос не си отговорих.Но знам още и че живота не може да е само сълзи, тъмна стая, джаз музика и самотата навсякъде...Нямам сили за това повече.Реших да се радвам на всички малки и най-малки неща на този свят.Реших да съм щастлива в настоящето, а не да бъда нещастна и вечно търсеща онова щастие и радост от миналото.И ето как почнах новото начало.
   
     Аз просто се събудих онази сутрин от слънчевите лъчи, проникващи през щорите на прозорците.Отворих очи и заслепена се усмихнах.Както не бях го правила отдавна.Почувствах се истински щастлива!Отваряйки прозореца на стаята си, вятърът ме обгърна с топлите си ласки.След това вдишах дълбоко въздух и протегнах ръцете си силно назад.После излязох вън с високо вдигната глава.Усмихвах се на хората и крачех през локвите.Срещнах се с приятел, запознах се с нови хора.
       Този ден се научих да ценя слънцето, да ценя птичките по дърветата или камъчетата по улиците.Раздавах усмивки и получавах усмивки!Тогава аз не търсех нищо.Тогава аз не чаках нищо.Не тъгувах за миналото.Не тъгувах за нещата, които не мога да върна.Тогава просто се радвах на това което имам и на това което виждам.Радвах се на всичко малко! И светът бе толкова красив..! Сякаш бях си сложила розовите очила и гледах един цветен свят, пълен с красота!А всъщност нашия свят е точно такъв!

       И си мисля, че днес хората са все по-заети с проблемите си и с това вечно търсене на щастието.Толкова заети, че не виждат какво имат пред очите си!Този приказен свят!Тази красота!

       И днес осъзнавам как в самотата си, аз намерих щастието!Дълго се учих да го виждам...и го видях! Хора, не търсете радостта...тя е с вас всеки ден...!!Просто и се усмихнете, и тя ще се усмихне на вас!

      Но ето сега....още една самотна вечер...Ах, не! Какво говоря? Аз тази нощ имам луната, имам всички звезди на небето..и очи да ги видя!Имам вятъра и мога да усетя нежния полъх на липите!Тази нощ всички звуци са мои!Та аз съм богата!И мога да имам всичко, за което мечтая!Мога да бъда всичко, което пожелая! Защото не търся щастието...аз вече се научих да го виждам, та сега го влагам в мечтите си, в спомените си и настоящето си.И така всичко е по-лесно! Така съм най-богатият и щастлив човек на света!И вие можете...Лесно е!Просто се усмихнете на луната преди да затворите очи тази нощ...